Natinpopo Agopa

2010-02-16T05:16:00.001-08:00

Много е разтоварващо, когато се напиеш, да изговориш всички мисли(които в такива моменти наричаме глупости), които обикновено не е удачно да споделяме в ситуациите на деня.
И добре, че не сме непрекъснато нетрезви, защото толкова глупости и щяхме да направим.
Глупостта ражда глупост!

Боли ме от миризмата на бивши любови!

Аз вярвам, че ще спре да ме интересува.
Даже мисля, че вече го няма,
Но мозъка трудно се сбогува!

Вярвам, че ще си отидеш.
Вярвам, че ще израстеш от мен.
Ще дойде утре и дали ще знам откъде те познавам?!
И какво ме свързва с теб!
И защо!
Но все ще те усещам с вътрешното!

Докато се страхуваш да обичаш и казваш, че не ме обичаш
никога няма да разбереш какво ми даваш!
Вдъхновяваш същността да пише!

Сега започнаха да се въртят обезмислящите обожанието думи.
Нямам какво да ти кажа.
Само искам да те гледам.

Запечетан като хванат образ.
Но не задушен.
Жив като татус.

Никой да не ме пита защо те обичам.
Не знам.
А защо още те обичам?
Мисля, че никога не съм искала да спра да те обичам!

Мисля, че играеш
на любов с живота!
И всичко наричаш липса на любов!

Какво ми даваш когато имам нужда да протегна едната си ръка?!
Ти отваряш врата и ми създаваш пространство, в което да се движа.

Вдъхновението е раздвижването на духа. Не ми даваш да заспя докато търся! Затова си ми нужен и затова те обичам.
Не искам да живея с теб, не искам да те виждам винаги, но разговорите ..... и дните след тези разговори са като водопад на дълго държана вода!
Събуждането на търсещия!

Казваш, че не мериш нищо с аршин!!! Никого с никой не сравняваш, не отсъждаш лошото от доброто....? И се оказва, че си намерил мярката на приспиването.
Излъгал си се!

Стои снимката ни пред мен,
Огряна от нежна прегръдка, ненастроен фотоапарат проявил движения в кадър- вътрешни движения едва ли не!

От мен до теб въздухът е стъклен
И с всяко дихание се начупва.
Всеки дъх се гърчи в рани!

Дъждът, който да облекчи земята. Това са били срещите ми с теб!

2009-12-18T08:56:00.000-08:00

Как да ти кажа колко сме далечни! Светове, дори вселени има между нас. И времето ни, и пространството, които дишаме, са паралелни настоящета на неузрели погледи. Кой е по-голям не бива да се казва - аз за едно, ти за друго. И ако има среща, тя е кратка. Чак сега разбирам как пътищата се пресичат. Една точка, но цяла реалност в която гъмжи от паралели и меридиани - невидими и вечно присъстващи.

2009-11-27T10:57:00.000-08:00

Искам да й избягам, а тя ме дърпа натам, дето знам, че има само пропаст! Засилва ме и ме уверява, че след като свърши земята, ще полетя! Не й вярвам! Да се съглася ли? Опитвам, обръщам й гръб и тя пак ме бута. А аз като хипнотизирана. Аз или тя?! И само, защото не съм сигурна, че не е права. Лудост! Все ме изпреварва, сякаш е по-умна от мен. Е, не е! А къде съм аз? Трябва да ги оставя и двете да се оправят сами. Дано не ме забележат. Излиза, че ме е страх от тях. Ето, идва още една. Тя пък какво иска?! Олеле, била болна и не можела да ги търпи да й викат на главата(боляла я) искала да си почине. Имала тежък ден, трябвало да мисли за утре. Тя пък накъде е тръгнала?! Сега всички викат! Сбиха се. Да, дойде и една която каза, че е омиротворителката. Каза, че щяла да сложи в ред къщата! Не можело така. Нареди ги в редица, всяка да си каже проблема. Май има надежда! Те взеха да говорят една през друга. Разпрати ги по стаите им, а тя се хвърли през прозореца. Истинска беше, май. Но къщата взе да се тресе. Започнаха да чупят всичко каквото им попадне. А мен още никоя от тях не ме е забелязала. По-добре. Да изляза ли и аз на разходка, докато се уморят?! Тия сега се замерят с всичко. Във въздуха хвърчат всевъзможни неща. Става още по-голяма олелия. Няма ли да спрат?! Нещо лети към....Бяло петно. Обаче се събудих. Какво става? Защо е толкова тихо? Жива ли съм? Не съм сънувала, защото бъркотията е налице. Оставили бележка. Едната отишла на море, другата се усамотява в планина. Третата въпреки, че била болна, отишла на работа. Къде е омиротворителката?! Защо и откъде все изневиделица се пръкват, разтурят всичко и после се спасяват, че не издържали. Пак останах само аз. Най-накрая. Да започвам ли да подреждам?!Дали няма да се върнат?!

смърт?!

2009-05-19T16:07:00.000-07:00

Смърт?!
Не вярвам, че те има!
Ела!

наполовина

2009-05-19T16:05:00.000-07:00

Желанието ми се взираше да те види,
но слънцето се обърна да топли други земи.
Отивам да говоря с нощта.

сбогом

2009-05-19T16:04:00.000-07:00

Да ти кажа "сбогом"
значи един отломък
да се отчупи от мене, но да зейна.

2009-05-19T16:03:00.000-07:00

Как ще разбереш какво е зимата,
ако никога не си усещал ледения студ
върху голото си тяло.

искрата божия

2009-05-19T16:02:00.000-07:00

Свещта -
искрата Божия
Сърцето да не гасне.

неочаквано

2009-05-19T16:01:00.000-07:00

Пусна ме и аз не полетях.
Тежки котви се оказаха крилете ми.

Луната

2009-05-19T16:00:00.000-07:00

Луната се показа рано.
По нея бавно се разхождаше
една тъжна приказка.

За птиците

2009-05-19T15:59:00.000-07:00

Птиците летят и търсят завет.
Как се лети безспир?!
Те също искат свойта свобода.

Срещна вятър

2009-05-19T15:58:00.000-07:00

Срещна друг вятър в твоето небе
и го подгони.
Настигна го и той изчезна.

Буря

2009-05-19T15:57:00.000-07:00

Извиваш буря
от себе си опиянена
и отсичаш клоните на някое дърво.

Мълчание

2009-05-19T15:56:00.000-07:00

Мълчание!
А какво да правя с тишината след това?

Виждам...

2009-05-19T15:54:00.002-07:00

Виждам един бик!
Гледа с моите очи!
Засилил се е право към мен!

Сутрин!

2009-05-19T15:54:00.001-07:00

Сутрин!
Все не мога да си доспя!
Една птица кряска с моя глас.

Въглените догоряха

2009-05-19T15:50:00.000-07:00

Въглените догоряха...
Сега ще дойде вятъра и ще ме разпилее по земите,
които пропътувахме.
Нищо не остана.
Само мълга от пепелта.
Умря света в тази нощ.
Сега години ще се утаява
спомена за една любов.

Пеперудата и паяка

2009-05-19T15:42:00.000-07:00

Пеперудата се влюби в паяка. Паяка също се влюби в пеперудата. Тя му подари цялата красота на крилцата си като ги разперваше с изящни движения. Той й подари наметало изтъкано от лунна коприна. НА пеперудата й хареса и позволи на паяка да я наметне. С него изглеждаше като нощна кралица. В миг най-щастлив тя поиска да полети, но не успя...Опита отново... и отново. Всеки следващ път все по-малко успяваше да разпери крилца. Красивото наметало все повече прилепваше по крилцата на нощната кралица. Тя продължи да опитва докато от наметалото започна да се стича отрова.

2009-05-19T15:40:00.000-07:00

Очаквам те!
Изгубих те!
Намери ме!

2009-05-17T05:37:00.000-07:00

В мене крайностите се съдържат,
но не съм средата между тях.

Пак крайностите на Света
се свличат върху раменете ми.
В ирисите ми, обаче, има топлина.

2009-05-17T05:33:00.000-07:00

Когато съм достатъчно сама мога да чета Бекет.
Иначе го бъркам.
И въображението води до вече виждани образи.
Реалностите се объркват.
Това е като, докато готвиш, да чистиш.
Прахта и миризмата на готвено се омешват.

не разбирам, наистина...

2009-05-17T05:28:00.000-07:00

Не обичам да виждам мъже над средната възраст, с панталони стигащи до средата на големите им кореми! А и непрекъснато се доопасват. Освен това, "нещата" им винаги застават в единия крачол!!!!
Не разбирам защо ми причиняват това!

cedendo

2009-05-17T05:22:00.000-07:00

Той беше обикнат.
Гледан с красиви очи.
Претръпна погледът
отблъснат в недоверие.
Малко, свито сърце надниква
плахо,
безмълвно пита "защо"?

Умират миговете
без отговор,
без красота,
без очите.

Дори пропастта има край.

Не се измерва само разстоянието
между скъсаните два края.

дъно поглед нагоре яркосиньо

2009-05-17T05:17:00.000-07:00

Яркостта на погледа
се размива в цветовете на битуването.

Изхарчвам всичките си думи
за да оцелея в посредствеността.

Така скривам дните
с изрисувана усмивка.

изоставеност

2009-05-17T05:12:00.000-07:00

По вените - поток безсилни звуци.
Духът ми мълчалив.
В очите ми се спускат сенки.
Няма те, а цялата със тебе съм изписана.
Повикът ми все остава празен и душата ми самотна.
В сърцето ми трепти увиснала последната целувка.
В тъмното увиснала последната прегръдка.
Изхлузва се и аз оставам гола.
И потичат реки от сълзите ми, и заливат улиците ми,
и няма път по който да вървя.

не знам

2009-05-17T05:08:00.000-07:00

Къде си, моя вяра,
за да се превърна в успокоение?
Къде си, мой светъл поглед,
за да се върна в себе си....

Милост за светлото създание....
очакващ утрешния лъч да го полее.

Как се връщаш там,
където си заченат,
в тихата утроба на съществуванието?.....

самота

2009-05-17T05:04:00.000-07:00

Слабо тътне пулса ми вечерен.
Полуобвит, забулен, в нощни ветрила.
Нощта, която те убива,
но не нощта, която известява заранта.

Трудно всмукваш глътка въздух.
Бездна, вакуум - вечна нощ!

Без любов сме си умрели!

Оранжев следобеден полет

2009-05-17T04:57:00.000-07:00

Устремени птици
от вятърно-облакови вихри
в светлинен бяг
облечени със залезните багрини
красиво прекосяваха небесния ми поглед.......
Сътворил бе цял народ
политнали нагоре в устрем
без небесен край
като в игра
като в лудешка надпревара
един до друг изпъчили гърди
създадени за да погледнат в Слънцето......

.....И знаеш ли
когато този залезен конвой
до теб достигне
и разпери волно
в кръг край теб криле
ще се родя
в красива утрин
пробуждаща се със Безкрая
в очите си събрала всичката роса.

Повикът

2009-05-17T04:52:00.001-07:00

Майко, видях те в Морето тази нощ, в Ириса Му,
най-дълбокия - Гласът на Шамана.
Майко, видях те в Морето тази нощ и чух, че ми говориш.
Една вълна с цвят на мъдрост ми поднесе и ме покани на Танц.
Днес видях Морето още да танцува в товите очи.

Животът?

2009-05-17T04:34:00.001-07:00

Животът е прекрасен!
Нищо ново за него!
Но за мен е!
Започвам да си припомням неговата красота.
Той просто е прекрасен. И Безкраен!
Радвам се, че съм тук за да го живея отново. В него съм. Тук и Сега. И Там и Тогава.Навсякъде съм...Чувството на бъдене в него е просто и съвършено. Сега усещам какво е да се радваш на всеки миг, на всяка глътка въздух, на всяко движение. Сега мога да се изненадам от вскидневните случки и да са ми непознати. Мога отново да се запозная с хората, които вече познавам. Мога да не желая още непожеланите мечти. Мога да не измисля неизмисленото и да измислям вече тривиалните неща. И да съм във всички тях едновременно, и изцяло.Мога да очаквам това, което не знам.
Мога да бъда всеки и да не бъда всеки. Да съм нещо, но и нищо. Мога да съм Лъв на северния полюс и да ми е топло. Мога да съм Зима в пустинята Сахара и тя да не ми се сърди, че съм там. Мога всичко да знам. Мога и да не знам. Но мога без да знам защо да съм щастието*, което вибрира и пръска наоколо - да се върна там, откъдето съм дошла.

*Информация за значението на думата "щастие", е взета от речника на забравените думи в света."Щастие" е, щом усещаш, че дърветата, небето, слънцето, тревата ...и ти вибрирате в едно.

"La valentia del enano consiste en escupir lechos"*

2009-05-17T04:20:00.000-07:00

Какво ли говорят всичките тези хора??
Дали е истина или говорят ей така?
(Но да не забравяме, че на хората най-хубавото им е, че са различни).
(И едни и същи).
Когато разбера частица от тях, аз вече я усещам в себе си. Но не е задължително тя да бъде част от мен.
Разбрах, че е удобно да се живее в страната Горда! В тази страна всички плодове на живота са нависоко. Затова и хората там са високи и очите им гледат нависоко. Те могат да гледат повече от другите. И все повече от другите надалеч. Такъв е животът на жителите на страната Горда."Борба за доказване". Но те помежду си бегло се поглеждат, защото целта им не е да видят другия, а да гледат от него по-надалеч. А за това време няма. Високите хора не могат току- така да пилеят погледа си. Ако ги попиташ какво виждат няма да ти отговорят. Въпросът ти за тях ще бъде глупав.

*"Смелостта на джуджето е да плюе надалеч".

на майка ми

2009-05-17T04:17:00.001-07:00

Скрита си, а те има.
Чакаш ме за да ти се облегна
на рамото като салитна.
Смееш се и ме обичаш.
Радваш се когато в един миг се назовем екстаз.
Страдаш ме,
от глупостите ми човешки ме изстрадваш,
но от това растем и ти, и аз.

Роди се Слънцето, потекоха Реките
и почна лудата игра.

всичко....нищо друго

2009-05-17T04:02:00.000-07:00

Все някъде има стълб, има дъно. Все някъде морето се успокоява. Все някъде...изправяш се, за да се разпръснеш, врязвайки се във водата.
Все някъде вълните ти изплюват пяната. Все някъде ли, значи туй, че има брегове, които да ги вдишат...Все някъде във плиткото се утешаваш. Все някъде водите ти ще замълчават винаги. И... все някъде душата ти ще намира равновесие на тъй силните ти урагани вплели се със кротките,притихнали дворци на отчаяние.
Все някъде се раждат в цветовете на дъгата морските животни. Все някъде ще се намериш - стъпил дъното, докоснал небесата, пуснал скитника, развързал дивото....и, там,, всред всичко във което си се вкопчвал, са ти отнети и очите, и ръцете... - точно в тази орисия, в тази твоя болка, си усетил, че си оживял.
И че си дал живота си на Този, Който ти е викал в ухото. Дори не си запомнил защо, но още го повтаряш: "Ще живееш, само това ще ти дам...Ще живееш, само това ще ти дам...Ще живееш...... "

реквием

2009-05-17T04:00:00.000-07:00

Тишина. Мрак.
Въздух с мирис на тъга.
Вятър, като последен дъх на твар сбогуваща се със живота.
Луната - разкривеняа светлина почти превзета от тъмата.
Тъмно е.
Небето е притворило очи.
И аз едвам се сдържам да не се разплача.

далеч и отвъд

2009-05-17T03:55:00.000-07:00

Нямам желания!
Нямам нищо!
Полувидимо пробягват около ми прозрачно-бели меридиани.
За миг.
Усещам докосването.......
Всичко е илюзия!
И въпрос на светлина:
създавам го и то се движи,
не го обичам и то умира.

Този живот е облечен в привидност.
Този живот е кула на погледа.
Този живот не е всичко.
Този живот е безценен.
Този живот не принадлежи.
Този живот е дар.

хайку

2009-05-17T02:39:00.000-07:00

Мисълта е като стичаща се вода.
От ума към сърцето.
Но как се е качила до там?!

Петлите пропяха.
Значи можем да ставаме.
За чакащите винаги има знак!

Извиках гласа ти и чух музика!
Извиках образа ти и видях дъга!
Извиках духа ти и видях пътя на Бога!

Дошла съм и съм взела нещо,
което не е мое !
Обременена съм от нещо, което не си спомням.

Няма нищо по-омагьосващо от мислите.
Няма нищо по-безплодно от мислите.
Но кое е преди тях?

...Денят угасва като свещ...
със него заедно ...и аз.
Умирам за да се родя отново...

Една лястовичка над мен прелетя.
На коремчето й се беше настанило едно снопче светлина.
Нарекох я надежда.

Отливът позволи на духа
да напише мъдростта върху пясъка
за да я прочете вълната на прилива.

Ще те изправи пред очите на демоните ти
и ще те държи там, докато не намериш сили
да погледнеш в тях.

В едно трънливо гнездо
птицата понечи да свие.
Любовта й бе окървавена.

Сърцето е разтуптяно
от вечните подскоци
между небето и земята.

Звезда можеш да докоснеш само с очи.
Преди да си протегнал към нея ръка,
нощта ще е свършила.

Когато превърнеш борбата в самоцел
ставаш твърд, но не камък.
Недишащ!

Поех си дъх
от крилата на два гълъба.
Една врата отвътре се отлости!

Ако се отдалечиш
можеш да се приближиш
и тогава да преживееш близостта.

Кого обичаш и кого надлъгваш?
Кой гледаш в лицето
и кой играе огледалото?

Все на Тебе Ти говоря
и все до Теб едва ли стигам.
Тих ми е гласа или е дълъг пътя?

Пътищата са като разбъркани конци,
когато хората не ги вървят.
И Животът мълчи!

Ще има утро!
Далечното ще е дошло.
А близостта дори ще изчезне!

говорилня за крака

2009-05-17T02:30:00.000-07:00

Забравих да ти кажа колко ме болят краката....затова не можахме да се видим! Не можех да стъпвам на земята, тъй както си трябва. С цяло ходило. Болеше ме петата и пръстите отпред бяха неподвижни също. Болката изби по цялото тяло, защото не чувах повика на ходилата си. Те като всичко друго, най-напред от всичко друго, имат нужда от почивка. А пък откъде?! Нямаше как, оплаках ги и проявих непроявената си воля да се задържа на тях за да отида да ги види лекар!!! Едва тогава се запитах –как, от какво имат нужда тези мои помощници на които никога не обръщаме внимание, без които не можем да отидем от точка А до точка Б и които заклеймяваме да се срамуват, като ги наричаме ”миризливи”. Сега, повече от всеки друг път, внимавах и усещах всяко движение, което ми се налагаше да правя за да отида от тук до там. Няма как! Сега ми се наложи да си помисля за тях като за живи и да разбера какво ми казват с тази болка и как всъщност привличат вниманието ми. Част от тялото значи! А част от душата?! Та, те са истинския допир със земята! Но вместо това ходят по паважи, криви улици, счупени плочки и в неудобни обувки купени по-евтинко, защото то, по тези потрошени, ужасни и невъзможни улици за вървене, не си заслужава да се купуват по-скъпи. Освен ако ежедневно не се придвижваш с кола. Но това е друга тема. Скапват се бързо. В един сън бях боса, петата ми беше без обувки. Улиците твърди и неприветливи, изискваха плавни движения за гъвкава походка за да не изпитвам болка. Но колкото и да се стараех да се адаптирам и да извивах меко гръбнак, краката ме боляха и петата се разрани. Тълкуванието имаше предвид краката като израз на положението в обществото. Нямах обувки и бях уязвима. И в преносен смисъл всичко щеше да е наред, ако пътищата не бяха поправени отгоре с плочки и не бяха толкова разбити.

Докато се опитвах да вървя, трябваше да се замисля за походката си. Като е по-различна и хората те забелязват. Опитах се да вървя пречупвайки болката за да запазя така ходенето, че да не ми личи как едвам пазя равновесие. От това, се натовари цялото ми тяло и имах чувството, че се изкриви. Но, на външен вид всичко беше нормално. Някак пък, взеха хората да ме гледат в очите. Сигурно,... защото, от някъде тази болка компенсира и явно, че ще да е през погледа! Ако му се наложи на човек дълго да не бъде естествен в походката си, тялото ще привикне да се движи добре отвън, и отвътре да се гърчи. Погледа също! Няма време! Навън, на улицата е важно да си нормален. Запитах се за походките на хората, които вървят същите улици като мен. Започнах и аз да ги гледам. Улиците на този град са криви, защото хората са обули неудобните си обувки стискайки със зъби. Не носим чужди обувки, но вървим по чуждите улици, утъпкани от техните криви и недоволни походки. Ами, то е като да носиш чужди обувки! Дали хората в един град сa щастливи ще разбереш по улиците! В нашия град са малко огледало на онова което не можем да скрием! Улиците са мост от тук до там, от мен до теб. Разбитите улици са като лош дъх! Необичаният град София!