Много е разтоварващо, когато се напиеш, да изговориш всички мисли(които в такива моменти наричаме глупости), които обикновено не е удачно да споделяме в ситуациите на деня.
И добре, че не сме непрекъснато нетрезви, защото толкова глупости и щяхме да направим.
Глупостта ражда глупост!

Боли ме от миризмата на бивши любови!


Аз вярвам, че ще спре да ме интересува.
Даже мисля, че вече го няма,
Но мозъка трудно се сбогува!

Вярвам, че ще си отидеш.
Вярвам, че ще израстеш от мен.
Ще дойде утре и дали ще знам откъде те познавам?!
И какво ме свързва с теб!
И защо!
Но все ще те усещам с вътрешното!


Докато се страхуваш да обичаш и казваш, че не ме обичаш
никога няма да разбереш какво ми даваш!
Вдъхновяваш същността да пише!

Сега започнаха да се въртят обезмислящите обожанието думи.
Нямам какво да ти кажа.
Само искам да те гледам.


Запечетан като хванат образ.
Но не задушен.
Жив като татус.



Никой да не ме пита защо те обичам.
Не знам.
А защо още те обичам?
Мисля, че никога не съм искала да спра да те обичам!


Мисля, че играеш
на любов с живота!
И всичко наричаш липса на любов!


Какво ми даваш когато имам нужда да протегна едната си ръка?!
Ти отваряш врата и ми създаваш пространство, в което да се движа.



Вдъхновението е раздвижването на духа. Не ми даваш да заспя докато търся! Затова си ми нужен и затова те обичам.
Не искам да живея с теб, не искам да те виждам винаги, но разговорите ..... и дните след тези разговори са като водопад на дълго държана вода!
Събуждането на търсещия!

Казваш, че не мериш нищо с аршин!!! Никого с никой не сравняваш, не отсъждаш лошото от доброто....? И се оказва, че си намерил мярката на приспиването.
Излъгал си се!


Стои снимката ни пред мен,
Огряна от нежна прегръдка, ненастроен фотоапарат проявил движения в кадър- вътрешни движения едва ли не!


От мен до теб въздухът е стъклен
И с всяко дихание се начупва.
Всеки дъх се гърчи в рани!


Дъждът, който да облекчи земята. Това са били срещите ми с теб!

Как да ти кажа колко сме далечни! Светове, дори вселени има между нас. И времето ни, и пространството, които дишаме, са паралелни настоящета на неузрели погледи. Кой е по-голям не бива да се казва - аз за едно, ти за друго. И ако има среща, тя е кратка. Чак сега разбирам как пътищата се пресичат. Една точка, но цяла реалност в която гъмжи от паралели и меридиани - невидими и вечно присъстващи.

Искам да й избягам, а тя ме дърпа натам, дето знам, че има само пропаст! Засилва ме и ме уверява, че след като свърши земята, ще полетя! Не й вярвам! Да се съглася ли? Опитвам, обръщам й гръб и тя пак ме бута. А аз като хипнотизирана. Аз или тя?! И само, защото не съм сигурна, че не е права. Лудост! Все ме изпреварва, сякаш е по-умна от мен. Е, не е! А къде съм аз? Трябва да ги оставя и двете да се оправят сами. Дано не ме забележат. Излиза, че ме е страх от тях. Ето, идва още една. Тя пък какво иска?! Олеле, била болна и не можела да ги търпи да й викат на главата(боляла я) искала да си почине. Имала тежък ден, трябвало да мисли за утре. Тя пък накъде е тръгнала?! Сега всички викат! Сбиха се. Да, дойде и една която каза, че е омиротворителката. Каза, че щяла да сложи в ред къщата! Не можело така. Нареди ги в редица, всяка да си каже проблема. Май има надежда! Те взеха да говорят една през друга. Разпрати ги по стаите им, а тя се хвърли през прозореца. Истинска беше, май. Но къщата взе да се тресе. Започнаха да чупят всичко каквото им попадне. А мен още никоя от тях не ме е забелязала. По-добре. Да изляза ли и аз на разходка, докато се уморят?! Тия сега се замерят с всичко. Във въздуха хвърчат всевъзможни неща. Става още по-голяма олелия. Няма ли да спрат?! Нещо лети към....Бяло петно. Обаче се събудих. Какво става? Защо е толкова тихо? Жива ли съм? Не съм сънувала, защото бъркотията е налице. Оставили бележка. Едната отишла на море, другата се усамотява в планина. Третата въпреки, че била болна, отишла на работа. Къде е омиротворителката?! Защо и откъде все изневиделица се пръкват, разтурят всичко и после се спасяват, че не издържали. Пак останах само аз. Най-накрая. Да започвам ли да подреждам?!Дали няма да се върнат?!

смърт?!

Смърт?!
Не вярвам, че те има!
Ела!

наполовина

Желанието ми се взираше да те види,
но слънцето се обърна да топли други земи.
Отивам да говоря с нощта.

сбогом

Да ти кажа "сбогом"
значи един отломък
да се отчупи от мене, но да зейна.

Как ще разбереш какво е зимата,
ако никога не си усещал ледения студ
върху голото си тяло.